Италианците наричат “пелегрини” чужденците, които идват на поклонение във Ватикана и присъстват на “месата” (църковната служба) в неделя с участие на папата, когато той говори на присъстващите от прозореца на своята резиденция, на площада пред църквата San Pietro(Свети Петър).
Думата пелегрини се употребява и за охарактеризиране на посещението на чужденци в Италия, които идват с определена мисия – в командировка, на специализация в съответствие с двустранните междудържавни спогодби или по линия на търговско-икономическото сътрудничество или по други служебни мотиви, но не се отнасят сериозно към своите задължения – а използват престоя си за уреждане на лични неща.
… През лятото на 1973 г. започнаха преговорите в Милано по изграждането в Пазарджик на голям консервен комбинат от една фирма в град Пиаченца. Няколко месеца след подписването на договора в Пиаченца пристигна голяма група български граждани (специалисти) на производствен стаж в италианската консервна фабрика. Беше ми възложено да организирам пребиваването на групата така че специалистите да се запознаят с цялата технология на производството, за да бъдат готови да ръководят производствения процес в новия консервен комбинат в Пазарджик.
Настаних групата, която беше сърдечно посрещната в Пиаченца, и няколко пъти ходих да видя как върви работата по усвояването на “тайните” по консервирането на плодове и зеленчуци. Шефът на групата Стефан Иванов винаги ми отговаряше, че всичко върви добре, италианците не крият нищо от българските специалисти, които са доволни от пребиваването си в италианската фабрика.
След година комбинатът в Пазарджик беше открит и уж всичко тръгна добре, но още първият месец след пускането му в експлоатация заваляха оплаквания по телекса и настоятелни телефонни обаждания: “По най-бързия начин италианците да изпратят свои специалисти в България, защото в производствения процес се появили “тесни места”. Отивам лично в Пиаченца при административния директор на комбината Фердинадо Салватини и му предоставям претенциите на българската страна преведени на италиански език. Той ги чете и се смее. “Това са неща, с които вашите специалисти бяха подробно запознати по време на престоя си тук, в нашата фабрика и би следвало да могат да се оправят сами.” Предлагам му да се обадим от неговия кабинет по телефона в Пазарджик. Обаждаме се, аз превеждам, а той се ядосва и все пак изпрати двама технолози в Пазарджик.
Мина-немина една седмица и той ме кани да го посетя в Пиаченца с молба“Ако е възможно да дойде и търговския представител г-н Стойне Николчев”. И така след няколко дена седим със Стойне Николчев в кабинета на Салватини и слушаме разказа на завърналите се от Пазарджик технолози.
Ужас! Поредната българска работа, от която срамът трябва да го носим ние с Николчев. Оказва се, че изпратените в командировка български “специалисти”, които престояха в Пиаченца почти един месец, всички до един са били от административния персонал на комбината в Пазарджик, че въобще не познават технологическия процес и са дошли в Италия като “пелегрини”…
Да се смееш ли или да плачеш!? То и така си беше – работеше се “по български”… Разхождаха си се властимащите и техните подведомствени по света за сметка на българските данъкоплатци.
Такава беше системата на държавния монопол върху външноикономическите връзка на ДСО (държавните стопански обединения и външнотърговски дружества). Пелегрини съществуват и днес но по друга схема…
ПЕТЪР МОТКОВ
www.sobstvenik.com/
