Най-големият български тиган, предприе първото си сериозно пътешествие.

От завода в който повярваха че може да се изработи подобно съоръжение, до  юначна Копривщица, където ще атакува рекордите на Гинес за Най-големият български тиган.

Юнашкия тиган е изработен от специална неръждаема стомана, разрешена за използване в хранително-вкусовата промишленост и притежава сертификат от производителя.

Баш майстора се оказа голям симпатяга. Чудел се като какво ще е това нещо, но щом му сложил дръжките, разбрал че голямо ядене ще пада. И идеи за рецепти даде, и обеща да наглежда на живо първото подгряване.

Доверчиво мерейки широчини, височини и габарити поехме с една прилично голяма колица, да приберем тиганището.

Майсторите с нетърпение чакаха да видят, като какви са тези люде поръчали нестандартното изделие. Че ни гледаха странно, гледаха ни.

Но искрено се развеселиха като видяха къде бяхме решили да разположим съдчето.

Багажника на колата е достатъчно голям според рулетката, но вратата е прекалено тясна.

А сега де. Понаплюнчиха моливите майсторите, поогледаха се и се започна с инженерни предложения от типа  „Дай гредата, дай въжето, айде готово”

И верно.

Курдисахме го отгоре, укрепихме го с две гредички, подложихме картон, привързахме с въже и замязахме на летящ тиган.

Летящ не летящ, път ни чакаше. Поехме по малките пътища на пловдивското поле. Старосел, Кръстевич, Стрелча и ето ни в Копривщица. Два пъти ни спираха, ама ей тъй на, да видят какво е това чудо дето сме увързали отгоре.

Я на сателитна чиния мязаше, я на джакузи за малолетни фолк звездици, я на тава за лютеница. Но с името „Юнашки тиган” всичко си идваше на мястото. Един дядо в Кръстевич, поприсви очи и заяви че две теленца /обезкостени/ барабар с мерудията ще му дойдат добре на тиганчето.

Лека по лека, изкачихме стръмните пътища от Стрелча към Копривщица. Къде, ако не в най българския град, да представим идеята за Най-големия български тиган.

В Копривщица ни посрещна ситен снежец. Въжетата се бяха понамокрили и затегнали, но с едно воеводско ножче,  и малко вълшебни думи, подминахме възлите.

Лека полека го освободихме от въжетата и го понесохме. Точно като за четирима човека си се оказа тиганището.

След задълбочен консилиум, се взе решение от какво ще се изработи и юнашката дръжка.

За сега го положихме да почива и да събира сили за предстоящите празници.

Ето ме и мен, при първите опити да се опознаем. При сметките и проектите на тигана, имаше идея да е по голям. Запознати ме убедиха че има един размер, над който не е добре да се преминава. На живо се убедих че са прави. Това е размера, който ако се премине ще стане просто музеен експонат, гонещ големина, а не реално приготвяне на храна.

Технологията на българската автентична кухня предполага  бъркане, пържене в мазнина и бързо задушаване. По голямата количество храна за едновременно приготвяне ще  доведе до проблем с равномерното нагряване на цялото дъно.

Разбира се че има разнообразни технически решения, но ние се спряхме на готвене на дърва и жив огън.

Две каруци дърва май няма да стигнат, та до празниците ще се наложи да подредим още.

На 29 и 30 април и 01 май ще сме там, около тигана. Ще атакуваме рекордите на Гинес за Най-голям български тиган. Но всъщност ще се повеселим, ще похапнем, ще попеем и така три дни. Юнашки.

www.sobstvenik.com/